Георги Лозанов: Временно правителство с конкретни цели е утопия, при това не особено красива



Тревожна е тенденцията, че Слави Трифонов, а преди това и Бойко Борисов до голяма степен изключиха журналистите и пренесоха политическата си комуникация в социалните мрежи, от което тя се разпада, казва медийният експерт и университетски преподавател



Народният вот подкрепи свалянето на ГЕРБ, но не и по-голяма промяна

В ключови политически роли попадат хора, подобни на риалити герои – известни главно с известността си

– Кой и как предстои да упражнява властта у нас след юлския резултат от парламентарните избори, г-н Лозанов?

– И този, и предишният парламент са политически продукт на гражданския протест през миналото лято срещу властта на ГЕРБ. В този смисъл сега по подразбиране ще упражняват властта трите партии, изразители на протеста и заявили се като партии на промяната. Но това, както се видя, не е лесно, защото те са твърде различни – ИБГНИ е “коалиция по интереси” за влизане в парламента, ИТН е поредният телевизионно-политически проект, който все още няма риторика и поведение на партия, единствено ДБ сред тях е системен политически играч, продължител на антикомунистическата десница от началото на прехода.

Не е лесно и защото нямат мнозинство в парламента и трябва да разчитат за промяна на някоя партия, която не е на промяната. И по-точно на БСП или ДПС, тъй като в момента ГЕРБ е “обидна дума” за всички.

Какво обаче ни казва пропорцията в резултатите от народния вот – че той е подкрепил свалянето на ГЕРБ, но не и по-голяма промяна. Така че ще познаете политиците, които наистина искат тя да се случи, по това, че не говорят от името на народа и не се правят на граждани, а са готови да поемат отговорност за непопулярни реформи.

Площадният

популизъм

вече не върши

политическа

работа

– Тежки партийни разговори се водят без почивен ден – няма събота, няма неделя. Докъде ще доведат те, ще има ли правителство и какво ще е то?

– Ако има, то няма да е толкова защото партиите на промяната го искат на всяка цена, колкото защото се вслушват във волята на президента по този въпрос. А той сякаш вече няма интерес от служебен кабинет, който, ако проведе и президентските избори, ще постави Радев в привилегирована позиция спрямо останалите кандидати. Тоест предизвестената му победа ще остави лошия вкус на служебна.

– Всъщност май ще има временно правителство с конкретни цели, като всяка от подкрепящите парламентарни групи ще подкрепя отделна цел, без да носи отговорност за цялостната политика. Какво мислите за такава формула?

– Че е утопия, при това не особено красива. Защото политиката за разлика от експертната дейност се състои именно в поемането на отговорност – залагаш си главата за решенията, които вземаш. Израз са на това кой си в навалицата от кандидати за доверие и власт. Другото е политически сомнамбулизъм. Той впрочем у нас отдавна е на мода. И колкото повече размива идентичността на партиите, толкова по-важни стават балансьорите, способни без задръжки да застанат и от едната, и от другата страна на политическата везна. Най-прославеният изпълнител на тази роля безспорно е ДПС.

– Медийни наблюдатели твърдят, че депутатите от “Има такъв народ” се държат като пред камера – така както са свикнали да правят всекидневно шоу на малкия екран. В същото време те са единствените, които избягват да се обясняват дълго пред медиите, за разлика от другите политици, които приемат медийното си говорене за пиар. Политиката ли стана шоу, или шоуто стана политика?

– Политиката не е преставала да бъде шоу, което нито е еднозначно лошо, нито е наш патент. Дължи се на “краха на сериозността” в постмодерната епоха. Подсилва се и от това, че в ключови политически роли попадат хора без специална подготовка и образование, които, подобно на риалити герои, са известни главно с известността си. Нещо като медийно перпетуум-мобиле.

Но по-тревожна е тенденцията, че Слави Трифонов, а преди това и Бойко Борисов до голяма степен изключиха журналистите и пренесоха политическата си комуникация в социалните мрежи, от което тя се разпада. Защото оттам те говорят на обществото, без то да може да им отвърне, да им зададе своите въпроси, което е възможно само с посредничеството на журналисти. Това, разбира се, е лошо, дори обидно за обществото, но още по-лошо е за самите лидери, които така губят връзка с него и попадат в паралелна реалност. Мисля, тази е причината Бойко Борисов например да не усети миналото лято, че имаше далеч по-голям шанс да спаси партията си, ако беше подал оставка.

– Какъв ще бъде образът на Слави оттук нататък? Как досегашното развитие на партията му ще се отрази на телевизионния му образ и поведение и изобщо на позицията му на тв собственик?

– Струва ми се, че в трудната съвместимост на двете роли постепенно излиза и от двете. Вече нито е, нито може да бъде водещ на собственото си шоу, нито е активен участник в политическия дебат, оставил е това на други. Изглежда ми все по-самотен, носител на някаква Маркесова тъга. Може би си дава сметка, че на горещите публични терени, каквито са медиите и политиката, няма кой да те замести, накрая те измества.

Какво като е собственик на телевизия, а вече и на водещата партия? Сещам се за една героиня на Кърт Вонегът, която бе придобила огромна компания, но знаеше, че няма да ѝ го простят, и за да се скрие от всички, живееше като клошар и спеше на тротоара. Само така се чувстваше защитена, единственото, от което се боеше, бе някоя нощ пияни тийнейджъри да не я полеят с газ и да я запалят.

– Колко големи компромиси могат да се правят от политическите партии? Ще продължат ли да важат всички онези политически клишета за златния пръст, историческия компромис, балансьора и т.н.?

– Другите клишета, за които говорите, вярвам, че вече са само лош спомен, но не и споменатият вече вечен балансьор. ДПС умее бързо да се адаптира към новите условия и да се

препакетира като

полезен партньор

за всяка

следваща

гарнитура

В политиката обаче няма чисто прагматични жестове, те винаги са и символични, щрих от политическия ти автопортрет. А отношението към ДПС, компромисите, които си склонен да си позволиш спрямо него, още от протестите ДАНСwithme са маркер как разбираш политиката – дали като исторически дълг, или като “разпределяне на порции”. И мисля, че след някои първоначални колебания партиите на промяната, особено ДБ, добре разбират това и ще се опитат да затворят “задния вход” на политиката.

– Избори през два месеца – нещо невиждано досега у нас. Какъв знак е това? Наистина ли хората са толкова разделени на малки фракции, защо няма вече един любимец (партия), който да събере голяма част от гласовете?

– Е, като такъв любимец гастролира Слави (ИТН), но наистина е интересен въпросът защо не успява да събере достатъчно гласове. Струва ми се, че това е знак за

края на

харизматичната

политика,

когато начело

на държавата ни

застават

фигури заради

персоналното си

влияние

без особена връзка с публичната им функция. Митологични герои, спасители, супермени, шоумени… Най-напред беше царят, след него Бойко, наред е Слави, на когото обаче му липсва мощта на другите двама – сам да диктува поне в началото. Опита, но не стана и сега се налага Тошко да обикаля, за да уговаря подкрепата му. Хем част от избирателите (10 процента от всички) още се надяват на новия политически месия, хем по-голямата част от тях вече усещат, че това е сбъркан сценарий, който ни държи на опашката на ЕС.

При това положение политиката ни има перспектива да се върне в историческото си трасе, от което харизматиците я извадиха през XXI век. Това значи битката отново да е между десни и леви според техните посткомунистически особености, между бившите сини и червени. И по-конкретно означава в следващия или най-късно в по-следващия парламент водещи сили да са ДБ и БСП, прояснили и обединили политическата мъгла около себе си. Разбира се, няма как да им се случи, ако самите те не излязат от собствената си политическа мъгла. ДБ да си припомни, че последното, а фактически и единственото реформаторско правителство у нас беше на ОДС, и твърдо да продължи линията му с днешна дата. А БСП да се превърне след кадрова сеч в либерална партия, подобна на другите в европейското си семейство. Пък да видим кой кого…

Перспективата може да не е близка, но съвсем

скоро ще стане

ясно кой накъде

се е запътил –

кандидатурата

на Румен Радев

за втори мандат

е този тест

Сега сякаш и от двете страни го искат за свой, но той принадлежи само на едната от тях.

Дългият период на харизматична политика – с индивидуални, а не с партийни идентичности, създаде илюзията, че няма ляво, няма дясно. А те за политическия език са като нулата и единицата в компютърния. Без тях не разбираш кой какво ти говори и главно какво ти мисли.

– ГЕРБ е в опозиция за първи път от 11 години насам. Колко голям е този удар върху самочувствието на партията? Дали тя няма да последва съдбата на НДСВ – вече спомен за отминало величие?

– Е, и таз добра – в демократично общество да имаш партийно самочувствие само когато управляваш. Та на тях проблемът им е именно че управляваха прекалено дълго, дотолкова, че вече не могат да излязат от властта, без да минат през наровете на следствието. Но това, което изглеждаше като големия им недъг – че Бойко Борисов е персонифицирал партията, може да се окаже големият им шанс – да отнесе недоволството към нея със себе си. И тя да се свие до препатила опозиционна партия вдясно, която предпочита да не си спомня за “отминалото си величие”. Иначе наистина електоратът ѝ може да се разбяга – половината вляво, половината вдясно.

А Бойко Борисов специално – след Бойко Рашков ще трябва да го поемат историците.