Може би всички знаят тази история – за най-малкото от осемте деца на Петко Славейков, за това, за което баща му написал: „Пенчо бре, чети – Пенчо не чете…“; това, което заспало върху замръзналата река Марица и се разболяло толкова тежко, че цял живот носило последиците. Въпреки недъга си обаче Пенчо имал разностранни интереси, леко чувство за хумор и остър ум, и пишел прекрасни поеми. И в живота му имало щастие. 

Ражда се на 27 април, през 1866 година. Сега няма да се спираме в подробности върху творческата му биография, а ще ви разкажем историята на голямата му любов – Мара Белчева, родена на 5 септември 1868 г.

Вечните стихове на Славейков >>>

Среща я през 1903-а на една вечеря. Мара Белчева е овдовяла само на 23 години. Съпругът ѝ Христо Белчев е застрелян по погрешка при атентат срещу министър-председателя Стамболов.

Онова момиченце, което Славейков бегло познава от детството си, се е превърнало в прелестна млада дама с изтънчени маниери, с безупречно поведение, с чувствителност и интелект.

„Бил мълчалив… Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума… Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица… Най-сетне самата лампа започна да примигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му“, пише по-късно тя.

След онази майска вечер през 1903 г. срещите на двамата зачестяват. Връзката между Славейков и Мара Белчева – две необвързани, но толкова различни личности, предизвикала недоумение, неодобрение и открита враждебност. И Славейков, и тя имали по няколко нещастни връзки зад гърба си, познавали отчаянието на неосъществената любов и били свързани силно емоционално и чрез общите си интереси.

И двамата познават нещастието, самотата и неразбирането. Тогавашна София е все още малък град, населен от малообразовани, но претенциозни еснафи, които хранят душиците си с чуто-недочуто за живота на по-известните. За тях е странно и непонятно поради какво тази изискана дама, ухажвана от толкова значими личности, дори от самия княз Фердинанд, е благосклонна към този хром и вечно сърдит литератор.

В писмата си Мара Белчева казвала, че цялата пъргавост от краката е отишла в главата му. Животът придобива нов смисъл за нея – Пенчо я приобщава към кръга „Мисъл“, домът ѝ се превръща в редакция на литературния сборник „Мисъл“, първите ѝ стихотворения излизат през 1910 г. Истински щастливи двамата се чувстват само в кръга на приятелите от списание „Мисъл“ и когато са в странство.

Вечните стихове на Славейков >>>

През плодовитата 1906 г. Славейков събира и издава стихосбирката си „Сън за щастие“, а на следващата година – „Епически песни“; издава и първа част на „Кървава песен“, за която основна заслуга има Мара – тя е вдъхновител, а често и най- добрия редактор на поета.

През 1911 г. Мара се разболява и заминава из Европа да се лекува. Вдовишката ѝ пенсия е спряна, клюките по неин адрес не престават.

На 10 юли 1911 г. Уволняват министъра на просвещението Стефан Бобчев от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков отказва овакантената длъжност и заминава за чужбина. В края на август вече е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. Към последиците от прекараната в детството болест, поетът добавя депресия и други усложнения.

Последните си дни заедно Мара Белчева и Славейков прекарват в италианския курорт Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо. За да поеме разноските по престоя им в Италия, Мара продава дома си на ул. „Христо Белчев“. Зад гърба ѝ остава разкошът и сигурността, но напред е надеждата да спаси живота на Славейков.

Вечните стихове на Славейков >>>

На 28 май 1912 г. поетът издъхва в ръцете ѝ. През 1921 г. Мара пренася костите му в България. До края на живота си тя живее под наем и няма собствен покрив. Става милосърдна сестра и учителка по време на Междусъюзническата война през 1913 г.

Някогашната красавица, една от големите поетеси на България и спътничка на Пенчо Славейков, умира в нищета през 1937 г. в София. Мара Белчева ходи на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.


Вижте още: