Пред полицията злосторникът обяснил, че повредил картината заради „недостоверност на изобразените върху платното исторически факти”.

МОСКВА. Вандал нанесе тежки поражения на един от шедьоврите на световното изобразително изкуство, картината „Иван Грозни убива сина си” (ориг. загл.: „Иван Грозный и сын его Иван 16 ноября 1581 года”; 199,5 х 254 см), дело на великия руски художник Иля Репин (1844-1930). Покушението е извършено в петък, 25 май, около 21.00 ч., в Зала „И. Е. Репин” на Третяковската галерия (Лаврушинский переулок, 10), съобщи ТАСС, като цитира пресслужбата на музея.

„В резултат на ударите дебелото стъкло, което защитаваше творбата от колебанията в температурата и влажността, е било счупено. На картината са нанесени сериозни повреди: платното е разкъсано на три места в централната част на фигурата на царевича, а от падането на стъклото е повредена авторската художествена рамка на творбата. По щастлива случайност най-ценната част – изображенията на лицата на царя и царевича – не са пострадали”, уточнява пресслужбата на световноизвестния музей.

„След получаване на информацията за случилото се, в музея, за да предприемат незабавни мерки за спасяването на произведението, пристигнали главният хранител, реставратори, ръководството на службата по безопасност на Третяковската галерия, както и сътрудници на специализирана фирма за работа с произведения на изкуството… След края на първоначалните оперативно-следствени мероприятия реставраторите провели неотложни аварийни действия: премахнати са парчетата от счупеното стъкло, картината е демонтирана от рамката, след това е свалена от постоянната експозиция и е пренесена в реставрационната работилница на музея”, допълват от Третяковката.  

В момента реставраторите проучват последствията от нанесените удари и работят по програмата за възстановяване на произведението. Проведен е бил разширен реставрационен съвет, на който са били поканени водещите специалисти в Русия, съобщава още пресслужбата.

От Третяковката допълват, че генералният директор на галерията Зелфира Трегулова се намира в командировка извън страната, но получава оперативна информация и е в постоянен контакт със сътрудниците на музея и с ръководството на руското Министерство на културата.

В петък вечерта злосторникът е бил задържан от полицията. За покушението той използвал метална стойка от заграждението на картината, с което счупил стъклото и повредил платното, се казва в съобщение, направено от Ирина Волк, официален представител на Министерство на вътрешните работи на Руската федерация. Образувано е наказателно дело.

Източник на ТАСС съобщи, че задържаният е 37-годишен мъж от Воронеж. който пребивавал в Москва без регистрация. Пред полицията злосторникът обяснил, че повредил картината заради „недостоверност на изобразените върху платното исторически факти”.

Според самопризнанията си, в момента на покушението мъжът бил състояние на алкохолно опиянение, но на въпроса дали осъзнава тежестта на своята постъпка, той отговорил с „Да”.

Този случай не първия опит да бъде повредено легендарната картина на Иля Репин. Според данни на агенцията, на 16 януари 1913 г. 29-годишният иконописец и старообредец Абрам Балашов нанесъл на платното три удара с нож. След това Репин трябвало отново на нарисува лицата на Иван Грозни (Иван IV Васильевич; 1530-1584) и на неговият син Иван Иванович (1554-1581). Разбрал за покушението над творбата тогавашният хранител на Третяковската галерия, известният руският пейзажист Егор Хруслов (1861-1913), се самоубил.

Иля Репин рисува един от големите си шедьоври - „Иван Грозний и неговият син Иван 16 ноември 1581 година” в продължение на две години: от 1883 до 1885 г. Художникът няколко път спира да я работи по творбата, но „нещо” го кара да се връща към нея отново и отново. За Иван Грозни му позират видният руски художник Григорий Мясоедов (1834-1911) и известният композитор Павел Бларамберг (1841-1907), а за създаването на образа царевича – писателят Всеволод Гаршин (1855-1888) и живописецът, график и педагог Владимир Менк (1856-1920).

За първи път Репин показва картината през 1885 г. пред своите приятели, сред които са големите художници Иван Крамской (1837-1887), Иван Шишкин (1832-1898), Николай Ярошенко (1846-1898), Карл Брюлов (1840-1914) и други. Според спомените на самия Репин, когато видели картината неговите гости били като зашеметени и дълго мълчели, очаквайки мнението на наричания „баща на передвижниците” Крамской, който накрая казал: „Обзе ме чувство на пълно удовлетворение за Репин. Ето едно нещо на нивото на неговия талант… И как е нарисувано, Боже, как е нарисувано!.. Какво е това убийство, извършено от звяр и психопат?… Тази сцена действително е пълна със сумрак и с истински трагизъм…”

През 1885 г. картината е купена от мецената Павел Третяков (1832-1898) - основател на Третяковската галерия, по време на представяне на „Обществото на передвижните художествени изложби”. Творбата, обаче, не среща одобрението на император Александър III (1845-1894) и на 1 април 1885 г. става първата цензурирана картина в пределите на Руската империя, а на Третяков е препоръчано да не я показва в изложби и въобще да не позволява разпространението ѝ. След застъпничеството на близкия до двора художник-маринист Алексей Боголюбов (1824-1896) три месеца по-късно забраната е отменена. Шедьовърът е представен в постоянната експозиция на Третяковската галерия и никога не е показван извън нейните зали.

Честването на светлия празник премина без участието на ученици, а „връх” на скучната официална част стана връчването на куп награди.

ВИЕНА. Безпрецедентно вяло и формално премина тази година честването на 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост в Българския културен институт Дом „Витгенщайн” в австрийската столица. „Къде са учениците, къде са младите хора, къде е бъдещето на България?”, ме попита с недоумение мой познат след края на предварително обявените за празнични Програма и Концерт. Първоначалното му въодушевление от възможността да присъства на тържеството (без да го е планирал предварително и след като беше пропътувал половин Европа) бързо изчезна още в началните минути на мероприятието (най-точното определение в случая) в полупразната влажна Театрална зала на института.

През тази година за първи път в тържествата по случай 24 май не участваха ученици от българското училище „Св.cв. Кирил и Методий” във Виена (те отбелязаха празника на 11 май – защо, това е друга тема), нито пък беше връчена традиционната Награда за най-добър студент по „Българистика” във Виенския университет (Universität Wien), която през последните години беше своеобразна кулминация на честванията. Разбира се, не говорим за онези тържества-щампи, когато изкарваш 30-40 деца на сцената и си гарантираш сигурна публика за статистиката – по този повод вече съм писал. Но има празнични дати, като 24 май, например, когато най-малкото е нелепо да честваш този ден без онези, които са негова, така да го кажем, емблема. Какви са причините за подобно организационно решение от страна на БКИ – Виена, със сигурност най-добре знае неговото ръководство…

Празничната програма започна с поднасяне на цветя пред паметника на светите братя в двора на института, последвано от официално приветствие и скучновато и неразбираемо (вероятно заради лошото озвучаване) Тържествено слово, посветено на дейността на Кирил и Методий и на техните ученици и произнесено от доц. д-р Бистра Дакова, лектор по български език, литература и култура във Виенския университет. След това Н.Пр. д-р Иван Сираков, извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Австрия, и директорката на БКИ Румяна Конева връчиха „почетните грамоти на министъра на културата за принос в развитието на българо-австрийските отношения”. Както се случваше често напоследък, и през тази година последната част от Празничната програма предизвика противоречиви отзиви за избора на отличените. Друга, но не маловажна тема (за нея е необходим отделен разговор), са критериите, по които от българското Министерство на културата определиха, че през 2018 г. от общо 12 наградени с грамота европейски дейци на културата шест са по предложение на БКИ Дом „Витгенщайн”, чиято дейност през последните три-четири години често е противоречива и институтът обезпокоително губи популярност сред българската общност във Виена. Доказателство за тази тенденция е вчерашното отбелязване (за по точна дума не се сещам) на празника, което беше така смущаващо слабо посетено (към края, преди празничната почерпка, в залата можеха да бъдат преброени около стотина души, разбира се, без официално ангажираните с мероприятието), че дори великолепните изпълнения на италиански канцонети от световноизвестния тенор Калуди Калудов и сопраното Анна Дитри-Калудов, както и прекрасните композиции на популярното трио „Владигеров”, не успяха да прогонят натрапчивото усещане за зле свършена работа при популяризирането на събитието* (основна слабост в дейността на института, за която и друг път е ставало дума).

След тазгодишното отбелязване на 24 май във БКИ – Виена поводите за тревожен размисъл станаха още повече (не говорим за спешната необходимост от ремонт на уникалната сграда) и от Министерство на културата би трябвало сериозно да се замислят дали вече не е крайно необходимо изработването на нова концепция за развитието на Българския културен институт Дом „Витгенщайн”. Защото става дума не само за световнопризнат архитектурен шедьовър, но и за авторитета на българската култура пред света. Можем да го кажем и обратно…

_________

* Бележка на автора: БКИ Дом „Витгенщайн” е единственият български културен институт в чужбина, чиято уеб-страница не се поддържа на български език.

Юбилейната му експозиция „55” ще бъде представена в галерия „Папийон” и в ГХГ „Борис Георгиев” в морския град.

ВАРНА. Галерия „Папийон” (Le Papillon), в партньорство с Градска художествена галерия „Борис Георгиев” – Варна, ще представи две изложби на известния български скулптор и художник Христо Христов (Christo Christov), с които артистът ще отбележи своята 55-годишнина. Вернисажът на юбилейната експозиция, наречена „55”, ще се състои на 23 май, сряда, от 18.00 ч. в арт пространството на ул. „Драгоман” 12 (до Кукления театър), а втората част на изложбата ще бъде разположена на първия етаж на Градската галерия от 31 май, четвъртък.

През годините произведения на Христо Христов се превърнаха в неотменна част от постоянната експозиция на „Папийон”, а самостоятелните изложби на автора се радваха на голям успех сред почитателите на съвременното изобразително изкуство, казват от галерията. След успешно осъществени проекти в Германия, Чехия, Австрия и Франция съвсем естествено идва моментът за по-цялостно и концентрирано представяне на твореца в родния му град. И когато поводът за това събитие е провокиран от личен празник – 55-годишнината на артиста, тогава отличаването му става още по-специално и значимо. Така е озаглавена и изложбата „55” – общо 55 произведения: бронзови скулптури, живописни платна и рисунки ще бъдат подредени в пространствата на двете галерии, и ще представят пред посетителите типичния и разпознаваем стил на Христо Христов, отличаващ се с енигматични изчистени образи, знаци, кодове и релефи…

От 23 май до 14 юни в арт галерия „Папийон” ще бъдат изложени картини, кавалетни бронзови скулптури и една монументална пластика, а творческото развитие и търсения на варненския скулптор през годините може да се представи най-цялостно и достойно в просторните зали на Градската галерия „Борис Георгиев”, уверени са организаторите на двете арт събития. Затова е предвидено вторият етап на юбилейната изложба да се разгърне в мащабна експозиция, която ще включва монументални бронзови пластики и картини, по-голямата част от тях създадени за конкретното пространство, допълват от „Драгоман” 12.

Изкуството на Христо Христов е многопластово – като стилистика, естетика и културни измерения. То е монументално – като начин на изразяване, експресивно и категорично – като цвят, композиция, послания. Авторът често се вълнува от живота на Човека – главният герой на неговото творчество. Затова фигурата, в типичната за него стилизация и форма, ни разкрива устрема на Човека, от който не само твореца се вдъхновява. Виждаме загадъчно пресъздадени общочовешките мечти, стремежи, емоционални възторзи, естествената радост от живота и от сбъднатите постижения, като движението, пластичността и решителността са едни от първите усещания, които се появяват у зрителя. Повлиян от древните релефи, но и от чисто християнските традиции, авторът създава знакови образи и енигматични кодове, чрез които разпознаваме елементи от това наследство в интерпретацията на конкретната тема, а също и в избора на образно-пластичния език при създаването на скулптурните или живописни творби. Христо Христов е вдъхновен от творчеството на Генко Генков (1923-2006), получил признание от именития художник, притежавал негови скулптури, също като него е винаги искрен в изкуството си и в творбите си, споделят от „Папийон”.

* * *

Биография:

ХРИСТО ХРИСТОВ е роден на 22 май 1963 г. в гр. Варна. През 1982 г. завършва единственото на Балканите училище за художествена обработка на камъка в с. Кунино, Врачанско, а през 1994 г. и специалност „Скулптура” в Националната художествена академия в София, където е студент на проф. Димитър Бойков (1927-2000). От същата година е член на Съюза на българските художници.

Първото си участие в голяма експозиция авторът прави през 1994 г., когато показва свои работи в Националната изложба „Скулптура”, организирана от галерия „Досев” в българската столица. Година по-късно, скулпторът излага творбите си в галерия Georg на остров Зюлт, Германия, която презентира немски и български художници и в най-скъпия хотел в света (по това време) - Burj Al Arab в Дубай. През 1996 г. в столичната галерия „Макта” скулпторът представя своята първа самостоятелна изложба. Оттогава до днес той има редица индивидуални изяви и участия в общи проекти в България и чужбина.

Художникът е автор на годишните награди „Спортен Икар” на фондация „Български спорт”, които изработва от 1997 г. до днес. През 2000 г. отличен с наградата „Златно перо” за принос към българската култура. Същевременно артистът участва и в няколко симпозиума по скулптура – „Море от форми” (2002, 2003) в Златни пясъци, Международен симпозиум – камък (2003), Вунсидел, Германия и др. Негови пластики бяха представени в общата изложба, която се проведе през 2002 г. в сградата на Европейския парламент в Брюксел (кабинет на Гюнтер Ферхойген, еврокомисар по разширяването на Европейския съюз). Сред монументалните творби, изработени от скулптора, е и пластиката, която от 2003 г. е експонирана в двора на Националното музикално училище „Любомир Пипков”, София.

Христо Христов е носител на Първа награда в конкурса „Регионални награди „Алианц България” за скулптура – 2010”, както и на Първа награда от Биеналето на малките форми в Плевен.

* * *

Изложби:

2017 – самостоятелна изложба,
           галерия „Астри”, София;
2016 – самостоятелна изложба,
           галерия Upark, Пловдив;
2015 – самостоятелна изложба,
           БКИ Дом „Витгенщайн”, Виена;
2015 – самостоятелна изложба,
           БКИ – Прага, Чехия;
2013 – самостоятелна изложба,
           Oecumenisch Aandachtscentrum;
2013 – Посолство на Република България,
           Хага, Холандия;
2013 – самостоятелна изложба,
           Бенедиктински духовен
           център (Centrum voor Benedictijnse Spiritualiteit),
           абатство Свети Адалберт, Холандия;
2011 – самостоятелна изложба, галерия Le Papillon, Варна;
2011 – обща изложба „Петият сезон”, галерия „Сезони”, София;
2010 – самостоятелна изложба, галерия Le Papillon, Варна;
2009 – самостоятелна изложба, галерия „1908”, София;
2009 – самостоятелна изложба, галерия Le Papillon, Варна;
2009 – самостоятелна изложба, галерия „Аросита”, София;
2008 – самостоятелна изложба, галерия Le Papillon, Варна;
2007 – самостоятелна изложба, галерия Le Papillon, Варна;
2007 – обща изложба, галерия „Класика”, София;
2006 – самостоятелна изложба, Кметство на град Бон,
          Германия;
2005 – самостоятелна изложба,
          Български културен институт в Берлин, Германия;
2005 – самостоятелна изложба, галерия „Артамонцев”, София;
2004 – самостоятелна изложба, галерия „БулАРТ”, Варна;
2002 – самостоятелна изложба, галерия „Артамонцев”, София;
2001 – представя свои творби в галерия Celine, Париж, Франция;
2001 – самостоятелна изложба в хотел Hilton, София;
2000 – самостоятелна изложба, галерия „Цар Освободител”, София;
2000 – самостоятелна изложба, галерия „БулАРТ”, Варна;
1999 – самостоятелна изложба (скулптура и рисунки),
          Български културен институт в Берлин, Германия;
1998 – участие в Национална изложба „Скулптура”, галерия „Шипка 6”, София;
1998 – самостоятелна изложба, галерия „3.14”, Берген, Норвегия;
1997 – самостоятелна изложба, галерия „Макта”, София;
1996 – самостоятелна изложба, Обединена българска банка, София;
1996 – самостоятелна изложба, галерия „Макта”, София;
1995 – участие в „Есенен салон”, галерия „Райко Алексиев”, София;
1994 – участие в Национална изложба „Скулптура”, галерия „Досев”, София.

The Berliner Philharmoniker plays Prokofiev, Beethoven and Mussorgsky.

BERLIN. There can hardly be a better word to describe Yefim Bronfman’s piano playing than ’sublime’. When the American piano virtuoso with Russian-Jewish roots takes to his instrument, he sits there, still as a statue: Bronfman celebrates his art with stoic calm, and yet sets off a veritable storm of feeling with great emotional intensity. With regard to his controlled body language, the master pianist fondly remembers his colleague Arturo Benedetti Michelangeli: „He did not move one muscle too many. But if he once raised his eyebrows, that meant a lot. The music must show emotions, not me. I get paid to be a pianist, not a dancer or an actor.”

For his guest appearance in the Philharmonie, the pianist, together with the Berliner Philharmoniker and under the baton of Tugan Sokhiev – Saturday, 12 May 2018, 19:00 (Live stream begins 15 min. earlier), turns his customary imposing technique to Beethoven’s Third Piano Concerto in C minor (1800), a key of particular significance to the composer. „This present concerto,” as the Allgemeine musikalische Zeitung wrote on 10 April 1805, „is one of the most important works by this genial master that have been published in recent years, and, in certain aspects, might even excel above all others. … with respect to its effect on the mind and with respect to its impact, this concerto is one of the most excellent among all that have ever been written ….” A year earlier, in the edition of 15 August 1804, the same publication wrote: „This concerto incontestably belongs among Beethoven’s most beautiful compositions.”

After the interval, Tugan Sokhiev, music director of the Bolshoi Theatre and the Orchestre National du Capitole de Toulouse, has programmed Modest Mussorgsky’s Pictures at an Exhibition (1874). The piano cycle, written in memory of the painter Viktor Hartmann, takes the listener on a musical tour through an imaginary gallery, with the selected Hartmann exhibits portrayed with tone-painting effects and outward, immediately illuminating analogies between the artwork and the musical realisation. The most famous orchestral version of the cycle was written in 1922 at the suggestion of the conductor Sergei Koussevitzky and comes from none other than Maurice Ravel (1875-1937): as illuminated in the original black and white drawings of the piano and, as it were, coloured with the pallet of Impressionist sound refinements, it remains one of the most brilliant achievements of instrumentation history.

* * *

Artist Biographies

TUGAN SOKHIEV hails from Vladikavkaz, the capital of North Ossetia, and studied with Ilya Musin at the St Petersburg Conservatory, while also attending the conducting classes of Yuri Temirkanov. In 2000 he won the main prize in the Third International Prokofiev Competition, an award that led to his appointment as principal conductor of the Russian State Symphony Orchestra and artistic director of the North Ossetia State Philharmonic. He attracted international attention in 2002 conducting Puccini’s La Bohème at the Welsh National Opera. Already the following year he made his debut at the Metropolitan Opera, New York, with Tchaikovsky’s Eugene Onegin and in 2004 at the Festival d’Aix-en-Provence with Prokofiev’s The Love of Three Oranges.

Sokhiev has been music director of the Orchestre du Capitole de Toulouse since the autumn of 2008. In addition, he took on the position of music director of the Deutsches Symphonie-Orchester Berlin from 2012 until the summer 2016. Furthermore, he was appointed Music Director and Chief Conductor of the Bolshoi Theatre and Orchestra in January 2014. In addition he regularly conducts at the Mariinsky Theatre in St. Petersburg. As a much sought-after guest conductor all over the world he has worked with the Vienna and Munich Philharmonic, the Philharmonia and London Symphony Orchestra, the Philadelphia Orchestra, the Royal Concertgebouw and the Gewandhaus Orchestra in Leipzig. Tugan Sokhiev, who was named ‘Chevalier dans l’Ordre National du Mérite’ in France, made his debut with the Berliner Philharmoniker in 2010; he last appeared with the orchestra in October 2016 conducting works by Rachmaninov, Rimsky-Korsakov and Franck.

* * *

YEFIM BRONFMAN, born in Tashkent, Uzbekistan, in 1958, emigrated to Israel with his family at the age of 15 and became an American citizen in 1989. His teachers included Arie Vardi in Israel and Rudolf Firkušný, Leon Fleisher and Rudolf Serkin in the USA. Yefim Bronfman launched his international career in Montreal under Zubin Mehta in 1975; his first concerts with the New York Philharmonic followed three years later. Since then Yefim Bronfman has appeared with the leading international orchestras, collaborating with many distinguished conductors. Recipient of the prestigious Avery Fisher Prize in 1991, he performs with such chamber music partners as Lynn Harrell, Anne-Sophie Mutter, Pinchas Zukerman and the Emerson, Cleveland, Guarneri and Juilliard Quartets.

In May 2012 he gave the world premiere of Magnus Lindberg’s Second Piano Concerto commissioned for him by the New York Philharmonic, in a concert at Avery Fisher Hall conducted by Alan Gilbert. Since his debut with the Berliner Philharmoniker in 1983 Yefim Bronfman has appeared frequently at the Philharmonie as a concert soloist, chamber musician and in solo programmes, serving as the orchestra’s Pianist in Residence during the 2004/2005 season. In his last performances with the orchestra in December 2014, conducted by Sir Simon Rattle, he gave the premiere of Jörg Widmann’s Trauermarsch.

* * *

Berliner Philharmoniker
Tugan Sokhiev
Yefim Bronfman

Sergei Prokofiev (1891-1953)
Symphony No. 1 in D major, op. 25, Symphonie classique

Ludwig van Beethoven (1770-1827)
Concerto for Piano and Orchestra in C minor, op. 37

Yefim Bronfman piano
Modest Mussorgsky (1839-1881)
Pictures at an Exhibition (orch. Maurice Ravel)

Ретроспективната изложба показва фото- и видеоматериали за именития артист и спомени на съвременници.

СОФИЯ. В събота – 12 май (нов стил), се навършват 140 години от рождението на големия български скулптор Андрей Николов (1878-1959), припомнят от Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов” (ул. „Любен Каравелов” 15), който се намира в неговия дом-ателие. По този повод, между 12 и 31 май, арт центърът организира ретроспективна изложба с фото- и видеоматериали за именития скулптор и спомени на съвременници, която ще бъде експонирана в зала „Андрей Николов” и ще е отворена за посетители всеки ден от 10.00 до 19.00 ч.

С живота и творчеството си Андрей Николов създава мост между европейската скулптурна традиция в духа на Огюст Роден (Auguste Rodin; 1840-1917) и българската модерна скулптура на XX в., която получава европейско признание до голяма степен благодарение на него. Сред най-известните му творби са лъвът пред Паметника на Незнайния войн в София, уникалния „Войнишки паметник” (1911) във Видин, великолепните „Женски торс” (1918), „Дух и материя” (1922), „Майчина целувка” (1926), „Майчина гръд” (1995), портретните бюстове на Иван Мърквичка (Jan Mrkvička; 1856-1938), Александър Балабанов (1879-1955), Стоян Михайловски (1856-1927), Кирил Христов (1875-1944), и др. Като професор в Художествената академия в София от 1931 г. до 1940 г. той въвежда обработката на мрамор и създава своя школа, в която възпитава последователи на изящния си стил на ваене, казват организаторите на изложбата.

* * *

„Изкуството на Андрей Николов иде направо от природата … Топло от кръв, като младо тяло, съдържа в пролетната пищност на формите жива и трептяща духовност. Андрей Николов е син на народа си; и неговото деликатно музикално изкуство сякаш е предназначено да покаже, … че България е майка на духове, способни на най-чистите прояви на цивилизацията.”

Франческо Сапори, сп. „Емпориум”, 1925

* * *

Андрей Николов е роден във Враца на 12 май по нов стил (на 29 април – стар стил) 1878 г. в дома на беден обущар. През 1896 г. постъпва в Държавното рисувално училище в София в класа на Борис Шатц (Boris Schatz; 1866-1932), по чиято препоръка по-късно заминава да учи в Париж с държавна стипендия. През 1914 г., след приключването на обучението си в Париж се установява в Рим, където бързо се интегрира в творческия кръг около Свободната художествена академия.

Първоначално Андрей Николов е командирован в Рим, за да наблюдава приготовлението на клишетата за гербови марки, поръчани от българската държава. Избухването на Първата световна война (1914-1918), обаче, става причина командировката му в Рим да бъде продължена чак до 1919 г., а след това той остава във Вечния град (на собствени разноски) до 1927 г.

От 1915 до 1926 г. скулпторът Андрей Николов редовно излага творбите си в Годишната римска изложба. През 1922 г. е избран за член на журито на изложбата, а по-късно и за представител на художниците-чужденци в Управителния съвет на Международната асоциация на художниците в Рим. Сред приятелите и хората, с които общува в този период, са известният италиански скулптор Антони Сарторио (Antoine Sartorio; 1885-1988), писателят Франческо Сапори (Francesco Sapori; 1890-1964), Жорж Нурижан (Giorgio Nurigiani; 1892-1981) и скулпторът Арнолдо Дзоки (Arnoldo Zocchi; 1862-1940). Чести негови гости са Александър Балабанов, Райко Алексиев (1893-1944) и др.

През 1919 г., на връщане от Франция след подписването на Ньойския договор, Александър Стамболийски (1879-1923) - тогава министър-председател на България – посещава Андрей Николов в Рим. Впечатлен от работата му, тогавашният премиер го приканва да се завърне в България. „Ще дойдеш в София, ще направим статуи и бюстове на всички наши заслужили хора, от Възраждането до днешно време” – увещава го Стамболийски.„

През 1921-1922 г. Андрей Николов извайва бюст на Стамболийски, а по-късно, през 1927 г., се завръща в България. Като професор в Художествената академия в София от 1931 до 1940 г. Андрей Николов успява да създаде своя школа, в която възпитава последователи на изящния си стил на ваене.

„Социално-политическите катаклизми от септември 1944 г., които се отразяват силно и върху сферата на изкуството, не засягат пряко Андрей Николов. В последвалите години, вече в напреднала възраст, скулпторът работи с по-бавни темпове, създава сравнително малко кавалетни творби, ръководи колективи от млади свои колеги в конкурсите за различни паметници. Андрей Николов изминава дълъг творчески път и на изкуството, което създава, е съдено да изиграе сериозна роля за израстването и формирането на скулптурата в България. След натурализма или академичния подход в работите на първите български скулптори, творчеството на Андрей Николов представлява нов етап в развитието на пластиката. Неговият облик придобива завършен вид под влиянието на преките контакти с водещите тенденции в съвременната европейска скулптура…

Изкуството на Андрей Николов изиграва ролята на своеобразен катализатор в развитието на пластиката в България, в решителното утвърждаване на авторитета и присъствието на кавалетната и монументалната скулптура в художествения живот на страната, в разширяването на нейния тематичен обхват и стиловото й обогатяване.”, написа през 2000 г. във в. „Култура” изтъкнатия български изкуствовед д-р Николай Бошев (1964-2010).

Днес в дома-ателие на скулптора се намира

Центърът за култура и дебат
„Червената къща „Андрей Николов”,

който в последните 18 години се утвърди като място на независимите артисти в България, в което свободно се дискутират най-важните и актуални социални, политически и културни теми за България и света. Домът-ателие – днес национален паметник на културата – е построен по скици на скулптора от талантливия български архитект Иван Васильов (1893-1979) и е вдъхновен от духа на Италия, където Андрей Николов живее и твори между 1914 г. и 1927 г.

След кончина на скулптора през 1959 г. неговите наследници даряват къщата на Министерство на културата (МК) за стопанисване и извършване на обществени и културни дейности. През 2000 г. фондация „Гъливер клиринг хауз”, която управлява Центъра за култура и дебат, сключва договор с МК и Национална художествена галерия за ползването на дома срещу извършването на реставрация и трансформирането й в модерен културен център. Обновената сграда официално беше открита на 21 октомври 2004 г. с две изложби: „Прополис” и „Духът намира тялото”, които представиха живота и творчеството на Андрей Николов и историческото време, в което е живял големият скулптор.

Ретроспективната изложба, посветена на 140-годишнината от рождението на Андрей Николов, е със свободен вход.

Пред 100-хилядната публика Виенската филхармония ще изпълни шедьоври от Росини, Вреди, Пучини, Чайковски, Прокофиев и др.

ВИЕНА. Седем години по-късно световноизвестният руски диригент Валерий Гергиев (Valery Gergiev) се завръща за традиционния „Концерт в лятна нощ” (Sommernachtskonzert der Wiener Philharmoniker) в парка на легендарния дворец „Шьонбрун” (Schloss Schönbrunn), където на 31 май, четвъртък, от 20.30 ч. до 22.00 ч. заедно с Виенската филхармония (Wiener Philharmoniker) и с оперната прима Анна Нетребко (Anna Netrebko) ще пренесе 100-хилядната публика в една незабравима „Италианска нощ” (Eine italienische nacht; An Italian Night).

В концертната програма (бел.ред.: всички произведения и редът на тяхното изпълнение можете да прочетете в края на текста) ще прозвучат шедьоври на знаменити италиански композитори като Джоакино Росини (Gioachino Rossini; 1792-1868), Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901), Джакомо Пучини (Giacomo Puccini; 1858-1924), Пиетро Маскани (Pietro Mascagni; 1863-1945), Франческо Чилеа (Francesco Cilea; 1866-1950) и Руджеро Леонкавало (Ruggero Leoncavallo; 1857-1919), както и италиански теми от техните руски колеги Пьотр Илич Чайковски (Pyotr Ilyich Tchaikovsky; 1840-1893) и Сергей Прокофиев (Sergei Prokofjew; 1891-1953).

Концертът, който от 2004 г. се провежда под открито небе в пространството между великолепния бароков дворец и прочутият Нептунов фонтан (Neptunbrunnen), е напълно безплатен за жителите и гостите на Виена. Целта на тези концерти, които от 2008 г. се наричат „Концерт в лятна нощ”, е популяризирането на класическата музика и всяка година програмата има определена тема, казват от Виенската филхармония, организатори на грандиозния спектакъл. През 2018 г. проявата ще премине под мотото „Италианска нощ”. Досега летния концерт е дирижиран от личности като Жорж Претр (Georges Prêtre), Зубин Мета (Zubin Mehta), Даниел Баренбойм (Daniel Barenboim), Франц Велсер-Мьост (Franz Welser-Möst), Густаво Дудамел (Gustavo Dudamel), Кристоф Ешенбах (Christoph Eschenbach), а солисти са били световноизвестни изпълнители като виртуозният китайски пианист Ланг Ланг (Lang Lang), американското сопрано Рене Флеминг (Renée Fleming), германо-канадският тенор Михаел Шаде (Michael Schade), брилянтният австрийски цигулар Бенямин Шмид (Benjamin Schmid) и др.

И тази година австрийската обществена телевизия ORF 2 и германската 3 SAT ще предават концерта директно, а около 70 телевизионни компании от цял свят ще го излъчат на запис.

Вратите на парка (дворецът „Шьонбрун” е в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО от 1996 г.) ще бъдат отворени за меломаните още в 12.00 ч. на 31 май.

Публиката на грандиозния „Концерт в лятна нощ” обикновено достига 100 хил. души, което налага и перфектна организация на събитието. Тъй като проявата е безплатна, не се правят предварителни резервации на места, напомнят организаторите. Ограничен брой билети, но само за местата, означени със зелено кръгче и цифра 4 (Brunnenbecken) на картата, ще бъдат продавани в деня на концерта от 17.00 ч.

Както обикновено, зоната пред сцената, която вече е разположена до сградата на двореца, а не както преди – пред фонтана на Нептун, е разделена на две части: VIP Seating, която е достъпна само с покани, и Public Seating Area – за публиката.

Входовете за публиката на концерта са: от източна посока – откъм Майдлинг - Meidlinger Tor, и от запад – откъм Хитцинг – Hietzinger Tor. Достъпът за официалните гости и лицата с покани, както и за хората с увреждания, е се осъществява през главния вход на двореца – Haupttor des Schlossparks.

След запълването с публика на съответната зона, входовете ѝ ще бъдат затворени и ще е възможно само да се излиза от нея, гласят разпоредбите.

Важна подробност да посетителите, които смятат да гледат концерта от площите пред Глориетата (Gloriette; Schönbrunner Berg): поляната пред емблематичната архитектурна забележителност не е част от мястото на събитието, предупреждават организаторите и напомнят, че за този район важат с пълна сила правилата в парка, а посетителите трябва да имат предвид, че пребиваването им там ще е „на свой собствен риск!” Входът и изходът за поляната пред Глориетата (Gloriettewiese) ще става единствено през порталите Maria Theresien Tor и Tiroler Tor. Достъпът от тази част на парка до мястото на концерта пред Нептуновия фонтан ще бъде регулиран в съответствие с броя на посетителите и ще бъде преустановен в 19.00 ч. Влизането през Maria Theresien Tor и Tiroler Tor ще бъде възможно до 21.00 ч.

Организаторите на концерта препоръчват публиката да използва обществения транспорт, тъй като местата за паркиране в района на „Шьонбрун” са ограничени. Не се допуска влизането в парка с велосипеди, с домашни любимци, както и с детски колички. Забранено е използването на преносими столове, пейки и одяла, тъй като алеите трябва да са напълно проходими при напускане на съответните райони.

В случай, че метеорологичните условия не позволят провеждането на събитието на 31 май, организаторите са предвидили резервна дата – 1 юни, петък.

Важно!!!: С всички подробности за концерта и за пропускателния режим можете да се запознаете в официалния сайт на събитието.

* * *

Участниците

ВАЛЕРИЙ ГЕРГИЕВ е роден през 1953 г. в Москва. Той е представител на санктпетербургската диригентска школа. Дебютира през 1978 г. в прочутия Мариински театър (тогава – „Киров”) в Санкт Петербург (тогава – Ленинград) с „Война и мир” от Рахманинов. От 1988 г. е музикален директор на Мариинския театър, а от 1996 г. и негов художествен ръководител и генерален директор. Валерий Гергиев е работил с всички големи оперни театри в света.

Има много наситена и активна международна концертна дейност. Работи със Световния оркестър на мира, чийто ръководител е от 1997 г., с филхармониите на Берлин, Париж, Виена, Ню Йорк, Лос Анджелис, със симфоничните оркестри на Чикаго, Кливланд, Бостън, Сан Франциско, Кралският оркестър Консертгебау (Royal Concertgebouw Orchestra) в Амстердам, и други . От 1995 до 2008 г. Гергиев е главен диригент Ротердамската филхармония (Rotterdams Philharmonisch Orkest), от 2007 до 2015 ръководи Лондонския симфоничен оркестър (London Symphony Orchestra; LSO), а от 2015 Мюнхенската филхармония (Münchner Philharmoniker).

От 2011 г. е начело на организационния комитет на престижния Международен конкурс „Чайковски” (International Tchaikovsky Competition).

Валерий Гергиев е носител и лауреат на повече от 50 ордена и награди.

* * *

АННА НЕТРЕБКО е известна като златното сопрано, което руши стереотипите за образа на оперната дива. Родена е през 1971 г. в Краснодар, бивш СССР, а музикалното си образование получава в консерваторията в Санкт Петербург – Санкт-Петербургская консерватория имени Н. А. Римского-Корсакова, в класа на проф. Тамара Новиченко. През 2007 г. оперната изпълнителка е включена в класацията на TIME на 100-те най-влиятелни личности в света и става първият класически музикант в този списък.

От триумфалния ѝ дебют на фестивала в Залцбург през 2002 г., в ролята на Дона Анна в „Дон Жуан” (Don Giovanni; 1787) от В.А. Моцарт (Wolfgang Amadeus Mozart; 1756-1791), името на Нетребко става известно в почти всички големи оперни театри по света. Тя пее в Метрополитън опера (Metropolitan Opera), Los Angeles Opera, Лирик опера (Lyric Opera of Chicago) в Чикаго, Кралската опера в Лондон (Theatre Royal, Covent Garden), Ла Скала в Милано (La Scala), Виенска държавна опера (Wiener Staatsoper), оперите в Париж, Цюрих, Берлин, Баварската опера в Мюнхен (Bayerische Staatsoper). На сцената на Виенската държавна опера тя пее Леонора в „Трубадур” (Il trovatore, 1853) от Верди и Адриана Лекуврьор в едноименната опера - Adriana Lecouvreur (1902) на Франческо Чилеа.

Анна Нетребко често се завръща в Мариинския театър в Санкт Петербург, където дебютира през 1993 г. с ролята на Сузана в „Сватбата на Фигаро” (Le nozze di Figaro; 1786) от Моцарт и където работи заедно с дългогодишния си ментор – диригентът Валери Гергиев.

В края на декември 2015 г. Анна Нетребко се омъжи за азербайджанския тенор Юсиф Ейвазов. Живее във Виена и Ню Йорк.

* * *

ВИЕНСКАТА ФИЛХАРМОНИЯ е създадена през далечната 1842 г., когато германският композитор и диригент Ото Николай (Otto Nicolai; 1810-1849), дирижира концерт с членове на Императорския оркестър към Hof-Operntheater. Този концерт, наречен „Филхармоничен” (Philharmonische) се смята за събитието, с което легендарният диригент създава Виенската филхармония като самостоятелен оркестър, а от основаването му до днес, формацията е управлявана от Административен комитет, чиято дейност (артистична, организационна и финансова) е независима. Всички решения се взимат на демократичен принцип с гласуване от членовете на оркестъра на Общо събрание…

* * *

Програма на „Концерт в лятна нощ” 2018
(Sommernachtskonzert 2018):

Gioacchino Rossini
Guillaume Tell: Overture: Finale

Giuseppe Verdi
La forza del destino: Overture

Giacomo Puccini
Tosca: „Vissi d’arte, vissi d’amore”

Pietro Mascagni
Cavalleria rusticana: Symphonic Interlude

Giuseppe Verdi
Aida:
- Triumphal March
– Ballet Music

Pjotr Iljitsch Tschaikowsky
Swan Lake: Neapolitan Dance

Sergei Prokofjew
Romeo and Juliet - Suite No. 2 op. 64b, No. 1.,
Montagues and Capulets

Francesco Cilea
Adriana Lecouvreur: „Io son l’umile ancella”

Giacomo Puccini
Manon Lescaut: Intermezzo

Ruggero Leoncavallo
Pagliacci: „Stridono lassù”

Изложбата „Тухла по Тухла”, в която художникът представя най-новите си творби, продължава до 25 май т.г.

СОФИЯ. Преди около година, по повод участието си в една изложба, скулпторът Александър Вълчев сподели, че открива „красотата в семплите неща, тези, които другите пренебрегват”. „Комбинирам ги, подреждам ги и ги доизмислям. Получавам абстрактни композиции, в които изходният материал е загубил първоначалното си практично предназначение и е придобил нова естетическа функция.”, допълни тогава художникът. Тази творческа концепция артистът доразвива и в най-новата си експозиция „Тухла по Тухла”, която на 9 май, сряда, беше открита в столичната галерия „Аросита” (ул. „Врабча” 12б).

„Някои казват, че човекът е направен от кал или глина, също като тухлата, и всичко свършва там, където е започнало – глина при глината, кал при калта”, смята Александър Вълчев, а галерия „Аросита” представя неговата новата самостоятелна изложба, в която Тя – „Тухлата”, е превърната в основен мотив. С помощта на забавни сюжети, облечени в естетична визия, авторът задава основни екзистенциални въпроси: Кои сме ние? Откъде идваме и накъде отиваме? Какво правим докато сме тук? Уникални ли сме или сме лесно заменяеми? А дали не сме просто малки частици от пъзел, който някой друг подрежда? Има ли смисъл животът ни?..

Експозицията представя голямо разнообразие от най-новите произведения на автора, който използва различни медии: фотография, живопис, графика и рисунки, поднесени с много ирония и естетика, което превръща разглеждането на изложбата в удоволствие за сетивата, казват от „Аросита”.

С новата си изложба артистът продължава да създава естетически провокации, чиито отличителни характеристики са философска дълбочина, яснота и откровеност, а при изграждането на всяко свое произведение той и сега разчита на „субективния поглед и на ролята на личните истории…”

Изложбата „Тухла по Тухла” на Александър Вълчев в галерия „Аросита” можете да разгледате до 25 май.

* * *

Кратка биография и творческа концепция

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ е роден през 1973 г. в София. През 1992 г. завършва Националната гимназия за приложни изкуства, а през 1998 г. и специалност „Скулптура” (степен „Магистър”) в класа на проф. Крум Дамянов в Националната художествена академия. Художникът има и магистърска степен по фотография в Нов български университет (2013). През 2003 специализира в Cité internationale des arts в Париж, а през 2007 получава стипендия за пребиваване и работа в CCN в Грац, Австрия.

Скулптор, живописец и фотограф, Александър Вълчев определя себе си като концептуален художник („в широк смисъл”), когото в един случай снимките вдъхновяват за рисунки и картини, а в друг – скулптурите и платната му инспирират създаването на различни фотографски серии… Но независимо в каква област работи, всяка негова идея „е продължение на предишните, към които добавям ново предизвикателство”, а основните движещи сили на творчеството му са „частният случай, който е симптоматичен и представителен за широк кръг от хора и събития, и се превръща в тяхна метафора…”

Артистът има редица самостоятелни изложби, сред които са колективни изяви като „Произведения на изкуството от България” - Европейски парламент, Брюксел, 2018, „Крепост” в Мюнхен (в рамките на UAMO – International City tour and Festival for contemporary art) и „Между етикетите” в Софийска градска художествена галерия (СГХГ) през 2016 г., както и самостоятелните изложби „Нов живот” (2015) в Гьоте Институт, София, „Скулптурата като хоби” (2014) в галерия „Аросита”, „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, „Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) – Гьоте Институт, София; „Реминисценции” (2009) – галерия Photon, Любляна (Словения), „Аз и моите приятели” (2008) – Centrum Galerie, Грац…

През 2013 г. Александър Вълчев беше номиниран за награда ESSL за Централна и Източна Европа, а година по-рано получи грант от конкурса „Гауденц Б. Руф за ново българско изкуство” (Gaudenz B. Ruf Award for new Bulgarian art). През 2009 г. художникът стана носител на Първа награда от конкурса „Родени свободни”, посветен на 100-годишнината от обявяването на Независимостта на България.

Творби на Александър Вълчев има в колекциите на Националната художествена галерия и СГХГ, както и в частни колекции в Великобритания, Словения, Франция и САЩ. Сред участията му в общи изложби се открояват Месец на фотографията във Виена, Австрия; Месец на фотографията в Любляна, Словения; Биенале за млади художници в Букурещ, Румъния; Месец на фотографията в Братислава, Словакия; „Съвременно българско изкуство” – Ludwig Museum в Кобленц, Германия.

Художникът живее и работи в София.

Световноизвестният български хиперреалист показва най-новите си картини до 18 май.

МОНРЕАЛ. Един от най-изтъкнатите представители на хиперреализма в световното съвременно изкуство, българският художник Огнян Цеков (Ognian Zekoff), който от 2007 г. живее и работи в във втория по големина канадски мегаполис, открива на 3 май, четвъртък, самостоятелната си изложба живопис „Следите на паметта” (Memory Traces) в престижната Galerie LeRoyer. Неговите великолепни голямоформатни платна (най-голямата картина е с размер 490 x 170 см) са експонирани в GLR24 - единият от двата нейни салона в старата част на Монреал (24 St-Paul Street West, Montréal, QC H2Y 1Y7 CA).

„Паметта е отпечатъкът, съхраняването, последващото разпознаване и възпроизвеждането на следите от минало преживяване”, казва художникът. „Благодарение на паметта човек може да натрупа нови умения, без да загуби знанията си… Всичко, с което се сблъскваме в живота, оставя следи, оставя отпечатък… паметта прави от нас, това което сме, но тя наистина е тясно свързана със самите нас… Така ли е наистина?.. И какво може да се каже за етиката – имаме ли задължението да помним? Имаме ли право да забравим?.. Понякога спомените идват без покана и изчезват изведнъж…

В края на 60-те години в САЩ група художници излизат от сянката на абстрактния експресионизъм и се обръщат към традицията на реалистичната живопис, но като засилват изразността на илюзионизма от 20-те и 30-те години на XX в., който, иначе, се заражда през Късната Античност, възроден е през Ренесанса и се превръща в един от водещите принципи в монументалното изкуство на барока. Новото направление в модерното изкуство получи различни имена: от фотореализъм през суперрелизъм и радикален реализъм до хипперреализъм. Въпреки различните определения, основната цел на представителите на този стил е своеобразното съревнование с фотографията и опита тя да бъде „коригирана”. Съвременният хиперреализъм, обаче, стъпва върху естетиката на фотореализма, но за разлика от него, не се стреми да копира буквално действителността. Обектите и сцените в хиперреалистичната живопис са детайлизирани, за да създадат илюзията за реалност, но не така интерпретативно както е при сюрреализма – в случая изображението може да съществува наистина…

Някои историци на изкуството смятат, че можем да открием хиперреализма в думите на френския философ Жан Бодрияр (Jean Baudrillard; 1929-2007), който казва: „симулация на нещо, което никога не съществувало в действителност…” Други пък се опитват да дефинират по-конкретно и според тях, докато фотореализмът (който подчертава значителната роля на поп арта) симулира аналоговата фотография, то хиперреализмът използва за тази цел цифровите изображения…

Възможностите за интерпретации по темата (не само с наименованието) са много, но неоспорим факт е, че въпреки различните определения, този стил вече има своето запазено място в съвременното изкуство, а в неговата история записаха имената си артисти като Чък Клоус (Chuck Close), Ричард Естес (Richard Estes), Ралф Гоинс (Ralph Goings; 1928-2016), Герхард Рихтер (Gerhard Richter), Малкълм Морли (Malcolm Morley), Дон Еди (Don Eddy), Доменико Гноли (Domenico Gnoli; 1933-1970), Ричард Хамилтън (Richard Hamilton; 1922-2011), Джеф Уол (Jeff Wall), Готфрид Хелнвайн (Gottfried Helnwein) и др. Хиперреализмът е предизвикателство за много художници от цял свят и благодарение на своята достъпност (често – привидна) не случайно той има милиони почитатели.    

Изкуството на Огнян Цеков доказва убедително един важен аспект от концепцията на хиперреализма, а именно, че този стил не е само демонстрация на перфектна рисувална техника и задълбочено познаване на каноните в пластичната анатомия, перспективата, технологията на живописта… В своите творби художникът стига до самата същност на изобразителното изкуство и чрез дълбочината на своята мисъл, философските си разбирания и естетика показва пред публиката усещането си за света. С изразните средства на хиперреализма артистът успява да съхрани неповторимостта на мига, след който движението, емоцията, дори едва доловимият жест, се превръщат в спомен… Достатъчно е да се вгледаме в произведенията от четирите основни цикъла, които той разработва: „Ръце” (Hands), „Голо тяло” (Nude), „Балет” (Ballet) и „Лица” (Faces), за да се убедим, че авторската концепция не се изчерпва с единствено с виртуозната техника, а всяка картина (още с името си) се трансформира в метафора, в символ на духовно състояние, на духовно преживяване. Жестът на ръката може да бъде на „Победителят” (The Conqueror), да е „Стълкновение” (The Impact), „Съединяване/сливане” (Fusion) или пък да е част от „Обещанието” (The Promise) или сакрален израз на „Благословията” (The Blessing)… В мистичното преплитане на светлина и сянка – Light and Shadow - в едно красиво голо тяло, художникът ни понася на крилете на въображението (и желанието), а „Полетът” (The Flight) му ни отвежда до онази метафизична „Точка на пробуждане” (Awakening point), с чиято помощ можем да отворим сетивата си и да прозрем същността на човешката природа – The Human Nature…

Огнян Цеков предпочита изразителността на черно-бялата палитра, а деликатните цветове, с които понякога „нюансира” фрагменти от своите платна, са чувствената фраза, която придава на силата и драматизма в неговите картини възвишена лиричност…

„Чрез множеството безсмислени образи, които наводняват нашите всекидневни преживявания, има много малко, с които се сблъскваме и които имат способността да окажат значително визуално и емоционално въздействие върху нас. Един наистина мощен образ е в състояние да намери силен сантиментален смисъл, дълбоко вграден в нашите спомени и в съживяването на тяхната същност. Хиперреалистичните маслени картини, създадени от Огнян Цеков, незабавно привличат вниманието на зрителите и излъчват това възнаграждаващо усещане. Те по някакъв начин предизвикват състояние на „обратна връзка” или хармония между нашите вътрешни потребности и външни изисквания.

Това е не само отличното умение на Цеков да улови осезаемото качество на човешката плът, което прави тези картини така невероятно живи. Художникът - майстор на киароскуро (chiaroscuro), използва в своите произведения перфектно балансирана сива гама, както и ефекта от ярката светлина и тъмните сенки, и така повишава цялостното чувство за драматизъм. Този триизмерен ефект създава толкова силна дълбочина, че изображенията, струва ни се, тръгват от платното към зрителя…”, казват арт експертката Брийна Лангевин (Breena Langevin) и художничката Джоан Томсън (Joanne Thompson).

Изложбата „Следите на паметта” (Memory Traces) на Огнян Цеков в Galerie LeRoyer (GLR24), Монреал, продължава до 18 май т.г.

* * *

Кратка биография

ОГНЯН ЦЕКОВ е роден на 4 септември 1964 г. в Плевен. От 1978 до 1983 г. учи в Националната художествена гимназия „Проф. Илия Петров” в София, а през 1991 г. завършва специалност „Живопис” в Националната художествена академия в класа на акад. Светлин Русев. Същата година прави първата си самостоятелна изложба – в Grove Gallery, Лондон, и след това заминава за Сидни, Австралия, където живее и работи до края на 1993 г. Завръща се в България и става преподавател по живопис в новосъздадената Свободна академия за изобразително изкуство „Жул Паскин”. Бил е член на Управителния съвет на Съюза на българските художници (СБХ).

Художникът продължава силната традиция на европейската художествена школа и през годините неговото творчество получава широко международно признание. Огнян Цеков има повече от 20 самостоятелни изложби и участва в над 40 групови изяви в Европа, Северна Америка и Азия; носител е на голям брой международни награди (в т.ч. на Специална награда от Второто международно биенале в Пекин (II Biennale Internationale de la Peinture, Beijing) през 2005). Артистът участва и в редица международни арт изложения, сред които Toronto International Art Fair (2007, 2008, 2010, 2014), а също в Москва, Дубай и Вашингтон.

Избрани изложби:

2015   – Galerie St-Dizier,
             Монреал, Канада
2013   – Thompson Landry Gallery,
             Торонто, Канада
2011   – Thompson Landry Gallery,
             Торонто
2010   – галерия „Ракурси”,
             София, България
2008   – Galerie D’Avignon, Монреал
2006   – галерия „Натали”, София
2004   – галерия на СБХ, ул. „Шипка” 6, София
2004   – галерия „Икар”, София
2003   – Turm Galerie, Бон, Германия
2002   – галерия „Видима”, Севлиево
2001   – галерия „Цар Освободител”, София
1999   – галерия „Ата-рай”, София
1998   – галерия „Крида Арт”, София
1997   – галерия „Артос”, София
1994   – галерия „Крида Арт”, София
1992   – West Gallery, Сидни, Австралия
1991   – Grove Gallery, Лондон

Огнян Цеков е автор на стенописи в София и в Монреал.

В биографичната лента знаменитата оперна дива разказва своята история със… собствени думи.

СОФИЯ. Коя беше Мария Калас (Maria Callas; Μαρία Κάλλας; 1923-1977)? Вълнуващият документален филма „Мария и Калас” (Maria by Callas; 2017) на френския режисьор Том Волф (Tom Volf) ще разкрие пред почитателите на оперната дива една съвсем различна страна от нейната сложна личност: ще покаже конфликта между две сякаш различни жени: едната, която искаше световна слава, и другата, която мечтаеше за съвсем обикновен живот. Мария и Калас. Филмът излиза на голям екран у нас в петък, 27 април, съобщават българските разпространители 6A MEDIA Entertainment.

Напуснала този свят преди повече от 40 години, и днес Мария Калас остава един от най-продаваните артисти в света на класическата музика и една от най-вдъхновяващите оперни певици, която чрез неподражаемата емоция на своите изпълнения спечели сърцата на милиони меломани (дори нейната страница във Facebook вече има над 600 000 харесвания) във всички краища на планетата. Но въпреки че тя беше постоянно в светлината на прожекторите, ние знаем много малко за истинската Мария, която стоеше зад La Callas…

Том Волф работи по филма в продължение на пет години и успява да надникне зад публичния образ на Калас, като разкрива истинския блясък на жената зад „Гласът на века”, зад Дивата. „Има двама души в мен, Мария и Калас…”, споделя легендарната певица.

През целия си живот Мария Калас се е чувствала неразбрана. Във филма на Волф - зад кадър с гласа на Фани Ардан (Fanny Ardant) - ще открием една крехка, самотна Мария, съпоставена с Ла Калас, която непрекъснато е обградена от велики творци като кинорежисьорите Лукино Висконти (Luchino Visconti; 1906-1976), Пиер Паоло Пазолини (Pier Paolo Pasolini; (1922-1975), който през 1969 г. я снима в ролята на Медея в едноименния си филм, и Франко Дзефирели (Franco Zeffirelli; 1923), суперзвезди като Елизабет Тейлър (Elizabeth Taylor; 1932-2011), Омар Шариф (Omar Sharif; 1932-2015 ), Ален Делон (Alain Delon; 1935), Мерилин Монро (Marilyn Monroe; 1926-1962), Грейс Кели (Grace Kelly; 1929-1982) и нейният съпруг – принцът на Монако Рение III (Prince Rainier; 1923-2005), милиардерът Аристотел Онанис (Aristotle Onassis; Αριστοτέλης Ωνάσης; 1906-1975), американският президент Джон Кенеди (Johm F. Kennedy; 1917-1963), модният ас Ив-Сен Лоран (Yves Saint-Laurent; 1936-2008) и др.

„Мария и Калас” включва уникални и непоказвани досега снимки, лични писма, филми на Super 8, частни записи и редки архивни кадри, в които Мария Калас се появява за първи път в цветно изображение зад кулисите и разказва своята история със… собствените си думи. Дивата говори за тайните си, за мечтата си да има семейство, да живее далеч от сцената, от фалша и суетата на висшето общество… Но ще видим и другата, непримиримата Калас, която прекрачва всички граници само, за да се върне на голямата сцена, въпреки пораженията, които гласът ѝ претърпява по време на нейната изключителна кариера. Отвъд този конфликт, в който едната страна в крайна сметка капитулира пред другата, филмът на Том Волф се опитва да примири Мария и Калас…

„Мария и Калас” е уникален интимен портрет на една от най-великите оперни звезди на всички времена, която в търсене на съвършенството се превърна в световна знаменитост, в една страстна жена с изключителна съдба и с неподражаем глас…

У нас филмът излиза премиерно в арткината: Дом на киното, „Евро Синема”, G8, „Одеон”, „Люмиер”, „Влайкова” в София; в „Лъки – Дом на киното” в Пловдив; Фестивален и конгресен център във Варна; кино „Петър Слабаков” в Каварна и в „Синемакс” в Благоевград.

The largest painting of his career estimated to sell for in excess of $150 Million.

NEW YORK/HONG KONG. Moments ago in our Hong Kong galleries (on 26 April), Sotheby’s unveiled Amedeo Modigliani’s stunning Nu couché (sur le côté gauche) 1917, to a packed audience of collectors and media, who are the first ever see the masterpiece on exhibition in Asia. The painting is estimated to sell for in excess of $150 million in Sotheby’s Impressionist & Modern Art Evening Sale on 14 May 2018 – the highest estimate ever placed on a work of art at auction, announced sothebys.com.

Painted a century ago, Nu couché is the greatest work from the iconic series in which Amedeo Modigliani (1884-1920) reinvented the nude for the Modern era.

* * *

„There is only one painter of the modern nude”.
French poet and writer André Salmon on Modigliani

* * *

Upon their debut exhibition in 1917, these striking and sensual images stopped traffic – quite literally – and prompted the police to close the show. Today, the series is recognized as one of the seminal achievements in Modern painting. The shock and awe that Modigliani’s nudes continue to elicit was evident most recently during Tate Modern’s celebrated retrospective (23 November 2017 – 2 April 2018) of the artist’s work that included Nu couché.

In addition to being the finest example from the series, Nu couché is distinguished further as the largest painting of Modigliani’s entire oeuvre – measuring nearly 58 inches/147 centimeters across – and the only one of his horizontal nudes to contain the entire figure within the canvas. The majority of the 22 reclining nudes from the series are found in museums, with particular depth in the United States: the Solomon R. Guggenheim Museum, The Museum of Modern Art and The Metropolitan Museum of Art in New York each hold three examples. Outside of the United States, institutions with reclining nudes include the Long Museum in Shanghai and The Courtauld Gallery in London.

Nu couché (sur le côté gauche) was acquired by the present owner at auction in 2003 for $26.9 million. In 2015, another reclining nude from the series sold at auction for $170.4 million, at the time marking the secondhighest price ever paid for a work of art at auction.

Simon Shaw, Co-Head Worldwide of Sotheby’s Impressionist & Modern Art Department, commented: „This painting reimagines the nude for the Modern era. Modigliani depicted his models as confident and self-possessed in their sexuality. Nu couché is an incredibly sensual image, with the sitter’s gaze meeting the viewer’s head-on in truly mesmerizing fashion. While situating itself within a classical canon of nude painting, the work is radically innovative in style: Modigliani assimilates a world of visual cultures across the centuries, from Egyptian, Japanese, African, Indian and Iberian sculpture, from Renaissance frescoes through Romanticism to the cutting-edge of Cubism.

Together these pictures signal a watershed in perhaps the greatest tradition in art - there is the nude before Modigliani, and there is the nude after Modigliani.”

Modigliani began painting nudes in 1908,

but it was only after he abandoned sculpture in 1914 that he developed the unique idiom evident in Nu couché. His aesthetic was gleaned from the artistic precedents of Italian Renaissance and Mannerist painting, the linear simplicity of African carvings and the earthtoned palette and geometric modelling of Cubism - all of which can be seen in the present work.

The majority of Modigliani’s output was based in portraiture, which, more often than not, depicted those who surrounded him: fellow artists, poets, lovers and patrons. Aside from a veritable who’s who of the more bohemian artistic circles in Paris, Modigliani would also seize upon chances to find other sitters – though the opportunities for unpaid models were few and far between.

It was not until Modigliani’s dealer Léopold Zborowski (1889-1932) stepped forward with both a space and paid models that Modigliani embarked on his great series of nudes. Zborowski provided the artist a stipend of 15 Francs a day, and paid the models five Francs to pose in an apartment just above his own at 3 Rue Joseph Bara.

Draped in sheets, perched on chairs, reclining on sofas or beds, the models are relatively anonymous – Modigliani did not paint his prime paramours in the nude. But while he may have had emotional distance from the sitters, he certainly did not have physical distance: the women dominate their space, filling the frame with stretching hands and feet, forearms and calves literally off of the edges of the canvas. Their nudity is self-assured and proud, not cloaked in myth or allegory.

In total, Modigliani completed
22 reclining nudes and 13 seated nudes

between 1916 and 1919, with the majority – including the present work – painted in 1917. And from the first moment the works were displayed that year, they stopped traffic.

At the request of Zborowski, Parisian dealer Berthe Weill (1865-1951) staged an exhibition of Modigliani’s paintings and works on paper. In the window of her gallery – by some accounts directly hung in the window, and by others clearly visible through it – were a number of the nudes.

Upon opening, crowds immediately gathered in the exhibition to witness the strikingly-real works, and traffic began to build up outside. Across from Weill’s gallery was a police station, and the commotion did not go unnoticed. An officer traipsed across the road and asked for the removal of the offending canvases, which he considered indecent. Weill’s refusal to do so found her in the police station speaking with the police chief. The show was closed with Zborowski only selling two drawings at 30 Francs each.

Over 100 years after its creation, the power of Nu couché to amaze and startle remains as potent as it did in 1917.

As Modigliani’s greatest painting from his legendary series of nudes, Nu couché (sur le côté gauche) will undoubtedly stop traffic again as it goes on public exhibition in New York on 4 May.